Говорим си с малката дъщеря по телефона. Едно от от онези "чувания", когато искаш детето ти да знае, че без да му се месиш в живота (тя е вече на 21) ,го подкрепяш и си насреща, само да те "призове". Нормалните въпроси от родител към дете, което учи и работи в чужбина. После аз тръгвам да разказвам за моето ежедневие, за работата в цветарския магазин и най-много за "Живи Думи". На мен Младите са ми коректив в Живота. Обичам да общувам с тях. Винаги, ако не науча нещо ново, то поне ще съм се "освежила" и заредила.
Та с малката щерка Йовина, имаме обща любов към поезията. Тя стана причина да отпечатам първата си книжка със стихове "Искам да ти кажа...", за да й дам един от онези подаръци, които нямат паричен еквивалент. Затова с нея сме си в една завера и напиша ли нещо ново му правим "разбор" . Не че и останалите от Семейството не се включват, но те са доста лаконични. Като повечето Млади днес и моята дъщеря не прави изключение със завидните си умения в социалните мрежи. От лятото съм в очакване да дойде моментът да има онази част от Времето, която да може да отдели за инстаграм представянето на "Живи Думи и Предмети с Душа". Понеже съм от породата на нетърпеливите, след няколко мои подбутвания в смисъл:"Е, не дойде ли тоз момент?" бях скастрена и си обещах да не го правя повече.
Но днес като се завъртя приказката за новите ми стихове, тя сама подхвана:" Ех, мамо! Не съм забравила за Инстаграм! Знаеш ли колко пъти се сещам?! Ще му дойде редът!". Тогава, без ни най-малко да се сърдя, ми дойде наум да й кажа: "Ех, Йове! Ако всеки път, когато се сещаше, свършваше по нещо съвсем мъничко, колко ли Път щеше да е извървян?!" . И явно съм била права по онзи смирен начин , в който не съдиш, а само отбелязваш, защото тя не ми се разсърди и се съгласи. Останах доволна. Момичето ми отново ми показа, че е помъдряло!
Темата за Първата Крачка и за Ходенето в онзи всеобщ житейски смисъл се заби в главата ми ...даже със заглавие: "От теб зависи да решиш" . Замислих се защо трудно тръгваме към неща, които искаме . Списъкът с причини се изсипа, но обяснението според мен се крие в поговорката: "Най-трудното Нещо е мисълта за самото Нещо!".
Дойдоха мислите за моите Първи крачки. Ама за тези ,които си останаха само Първи. Защото често Първите са лесни- не виждаш още Пътя и дали са много завоите, а после, като ти се открие Картинката се стряскаш. И ми дойде наум, че ако всеки път когато трябва да продължим си представяме, че няма нужда да правим повече от Една Крачка, ако всяка крачка е Начало, което не търси Края, то неусетно можем много Път да минем! Но за целта е нужно да решим да тръгнем! Да се променим!

И така до края на деня думите сами си дойдоха:
От теб зависи да решиш
Живота си да промениш,
ако Филмът не е Твой
и чувстваш, че не си Герой!
Да тръгнеш с крачка
най-напред ЕДНА!
Да не мислиш,
колко е далеч Целта!
А когато трудно ти е да решиш,
накъде и как да продължиш,
поспри!
Не бързай!
Не тъжи!
Начало Ново пак сложи!
Може , даже, да си избереш
Пътя от НАЧАЛА да събереш!
И Важна ще е крачката ЕДНА,
а не оставащите до Целта!
На последната снимка са две от Децата ми- Близнаците. Правена е от каката, когато ходихме преди няколко години на Рилските Езера. Ще дойде ред да пиша и за нея, и за Момъка, и за "мъдростите", които сами си дойдоха и продължават да идват, докато Вървим - заедно и поОтделно! Напоследък заЕдно повече с моят Съпруг и Спътник Николай , с когото много обичаме да се наслаждаваме на извървения Път :).